Близо месец отвсякъде ме викаха реклами: „На 14 октомври в Хотел „Радисън” ще се проведе Ден на кариерата за хората с увреждания”. По принцип не обичам обществените мероприятия, но от година съм безработна, кандидатствам по всички възможни обяви за работа, пиша обяви в Интернет и правя всичко възможно положението ми да се промени. Помислих си, малка е вероятността да си намеря работа и на този ден (аз съм с напълно загубено зрение), но ако отида, нищо няма да изгубя.

Разтърсих се из Интернет, намерих страницата, попълних заявка за участие, изпратих на имейла нужните документи и зачаках уречения ден. Обадих се на посочения телефон, една жена любезно ми обясни, че мероприятието започва от 10 часа за работодатели, а следобед ще има интервюта с инвалиди. Попитах може ли да отида от началото на срещата, за да се запозная с облекченията, които работодателите получават, ако назначат инвалид, и да придобия някакво впечатление за фирмите, които ще присъстват, за да разбера има ли смисъл от интервю и пред коя фирма. Жената ми каза, че мога да дойда, когато искам.

Подготвях сърцето си от предния ден. Подстригах си бретона, който отдавна ми пречеше,грижливо подбрах дрехите и обувките си и потънах в розови сънища, че от утре светът за мен няма да е същият. Не съм прекалена оптимистка, но вярвам, че всеки случай е индивидуален и чудесата са част от живота ни.

Сутринта беше болезнено студена след топлите есенни дни. Със съпруга ми (който вижда много малко) отидохме в хотел „Радисън”. Притеснена от меките му килими и високите му цени, смутено се питах защо не са наели някоя по-проста и просторна зала, където ние, инвалидите-пенсионери, да се чувстваме по-спокойни и по на мястото си. Но, си казах, въпреки несъответствието между хотела и пенсиите ни, ето, през този ден, по някаква странна случайност, и ние се озовахме тук. Сега ще влезем в отоплената зала, блажено ще слушаме речите на гостите (внимателно бях прочела програмата на събитието и знаех колко много приветствия ще има, пък и винаги си е било така). Не се притеснявах какво ще кажат, отдавна съм свикнала с клишетата. Но, уви... Пред вратата на залата служителката ни каза, че не можем да влезем – за граждани след един и половина. Дотогава да си търсим място къде да останем. Няма значение, че сме отдалече, че навън е студено, че на някои от нас е било много трудно да дойдат дотук. А най-добре ще е да дойдем в три часа, защото 180 души са се регистрирали и чакат за интервю.

Напуснахме вратата на залата, където нямахме право да влезем, и слязохме във фоайето. Там жена с невидимо увреждане обясняваше на един човек, който беше прегърбен и едва пристъпваше с бастуна си, че няма смисъл да се качва нагоре, защото така или иначе няма да ни пуснат. Мъжът ми му каза братски: „Недей, приятел, и тебе ще те изгонят.” Дълго не можах да се оправя от потресението си. Как така Ден на кариерата за хората с увреждания без инвалиди. За кого са сладките речи? За работодателите ли?

На 46 години съм, не виждам от рождение, през главата ми са минали всякакви прояви на дискриминация – от явно пренебрежение до изтънчено незабелязване на съществуването ми. Мислех, че нищо вече не ме учудва. Но това е просто смешно. Напомня ми разказа на Елин Пелин „Човекът, за когото всички се грижат”. Докато разсъждавали за потребностите на човека, той взел, че умрял, защото забравили да го хранят. Досега, като имаше такива мероприятия, на инвалидите поне не беше забранено да присъстват. След като се прибрах вкъщи ми казаха, че винаги е било така – вече пета година. Все пак според мен това е  не само неправилно, то е парадокс. Мисля, че такива неща трябва да се извършват поне пред няколко инвалида, както казва народът, за илач.

И така, струните на душата ми бяха сериозно докоснати, наистина светът сега е малко по-различен за мен-за съжаление не толкова по-добър, колкото по-безпощадно циничен. Никой не може да ме убеди, че е правилно инвалидите, които с толкова труд са се добрали до своя Ден на кариерата, да няма къде да се дянат в студения октомврийски ден, под острия присмех на суграшицата, която ги потропва по главите и казва заедно с всички доброжелатели: „Като сте инвалиди, къде сте тръгнали?”. 

Румяна Каменска